Къщите на милосърдието са социални центрове,в които гражданите отиват за помощ.В предният постинг написах, че когато отидеш за пръв път си записват,ако търсиш работа и е много вероятно да ти намерят.Сега са кризи и е малко по трудно,но механизмът работи.Специално за жени работа се намира по- лесно.Италианците ходят там,когато имат болен човек в къщи или родителите им са твърде стари и имат нужда от домашна помощница.Понякога търсят жена за гледане на дете или гладене и хората работещи там им намират из между нуждаещите се за работа.
Има и друг работещ механизъм,който толкова ми харесва.В неделя преди обяд,след литургията,повечето хора остават да се видят и си побъбрят с познати,със дяконите и свещенника и споделят своите нужди.Те по- нататък придвижват нещата,без да има нужда да се ходи допълнително и да се губи от работното  време.Ако нещо не е доразбрано или неуточнено,следващата неделя се допълва. 
Излишно е да подчертавам ,че свещеникът и дяконите се ползват със завиден авторитет и са спечелили доверието както на нуждаещите се от работа, така и на техните работодатели.Да те препоръчат те, във фамилия,е гаранция за добри бъдещи взаимоотношения.
До тук разказах за два аспекта във работата на къщата на милосърдието в нашият град.
В следващият ,ще разкажа за третият аспект, там,където работя аз.
Благоаря, че четете написаното от мен,благодаря от сърце.
Нека   и ние,българите развием нашето милосърдие,за да няма гладни детски очички.
С обич и усмивка
Димка

Дори да минат и 20 години тук в България няма да се промени нищо. Всеки има излишни друхи, обувки , но нищо не се прави. Относно работата аз всяка седмица си ходя до Пейчиново. Както и двамата с мъжа ми не сме много здрави, търсим си някой от селото да ни помогне в градината естествено срещу заплащане но не можем да си намерим. Ако има едно сем-во за 3-4 часа на седмица то ще получи поне 80 лв. на месец от нас.Няма ли да си помогне това семейство с тези пари. Но те предпочитат да не работят а да се оплакват че нямат средства. Засега така е в България.